Роуплей (Behind The Mask)

*Останалото време от работата му мина още по-скучно. Може би трябваше да си намери някой от фирмата с който да дружи и да си бъбри през всичкото това свободно време, но едва ли. Не харесваше никой тук, всички бяха прекалено.. не негов тип. Не харесваше такива хора. Подмазвачи. Абсолютно всички се мазнеха на шефа си , само той си вършеше съвестно работата. А ако се опиташе да каже нещо против тях всички щяха да го нападнат. За това бе по-добре просто да не общува с тях толкова много. Ако говореше с някой то бе за нещо свързано с работата.Изпи топлия, вече изстинал шоколад и хвърли пластмасовата чаша в коша. Погледна часа , на окачения часовник на стената. Изправи се и започна да се оправя. Най-накрая можеше да си тръгне. Събра си нещата , облече сакото си и тръгна. Слезе с асансьора и излезе от сградата. Бавно , пеш тръгна към дома си , минавайки по същите улици както и сутринта , за да може да намери кафенето. Щом го забеляза, крачката му се забърза и влезе вътре. Огледа се и просто седна на една от свободните маси , чакайки някой да го обслужи. Надяваше се да е с обслужване. Не да седне и да си чака , а да е трябвало сам да си поръча. *

*Видя че някой влиза и се насочи към теб, седнал на масата. Веднага разпозна лицето ти от по-рано, дразнеше го това че си толкова разговорлив, но все пак трябваше да те обслужи. Въздъхна и проговори студено* Предполагам ще искаш топъл шоколад, Джимин? *Не беше трудно да предположи какво ще поискаш, след като знаеше за това колко всъщност обичаш топъл шоколад, осъзна че явно не знаеш че точно в това кафене работи той и че точно той щеше пак да направи топлия ти шоколад*

*Погледна нагоре към човека който му говореше, спомняйки си те от по-рано през деня. Очите му бяха леко разширени , не очакваше да те види тук. Кимна леко щом спомена топлия шоколад, но нямаше да пропусне да зададе някой въпрос.* Тук ли работиш? Значи топлия шоколад който надуших сутринта е бил този който ми донесе. Омо~ Толкова вкусен , толкова сладък ,толкова топъл.. *Облиза устните си захласнато и продължаваше да гледа към теб , мечтаейки си за топлия шоколад.* Може ли да ми донесеш два? Един за вкъщи? И да ми кажеш какво точно ползвате.. и от къде го купувате?*Скръсти ръцете си на масата, като се подпря на една от тях.*

*Куки отговори съвсем просто и то само на един от въпросите ти, мразеше разговорливите хора, а точно в момента ти го засипваше с ненужни въпроси* Ще ти донеса два, очевидно работя тук. *Въздъхна и се отдалечи от теб за да направи топлия шоколад. Понякога му се искаше всички да млъкнат, но нямаше как, повечето хора бяха разговорливи като теб и Кук лесно се дразнеше*

*Продължаваше да седи кротко и мирно , оглеждайки се наоколо. Бе му интересно обзавеждането на кафенето. Щом те видя с топлия шоколад , как вървиш към него , широка усмивка лъсна на лицето му. Хвана шоколада от ръката ти и без да се съобразява че ще си изгори езика с врялата напитка , бързо отпи голяма глътка и въздъхна тихичко. Макар и да обичаше студа , чувството от загряването когато преглътне , го караше да се чувства щастлив и много , много доволен. Отново заби поглед към теб и се усмихна.* Благодаря ти , сложил си повече захар. Божествено е!

*Кук остави напитката и скръсти ръцете си, тъй като вече ставаше късно и нямаше други клиенти, седна на един стол. Шефа му вече си беше тръгнал и както обикновено го беше оставил да се оправи и да заключи кафенето щом привърши с работата. Изчакваше те да изпиеш топлия си шоколад без да обели нито дума, беше бял като платно, но такава си беше кожата му, все пак отдавна вече не беше между живите. Приклещен между отвъдното и светът на хората, дух без посока, застинал във времето, сякаш в очакване някой да го избави, но такъв човек така и нямаше да се появи*

*Набързо изпи топлия си шоколад , осъзнавайки , че само той е останал клиент в кафенето. Изправи се с все същата усмивка на лице и те погледна.* До колко часа работиш? * сви устни в права линия и прибра ръцете си в джоба на сивия си панталон. Погледа му бе някак странен , но спокоен. А зад усмивката му сякаш се криеше нещо, но никой така и не разбираше какво е то.*

Всъщност ти си последния клиент, вече трябваше да съм приключил. Само теб чакам. *Докато говореше, гледаше настрани. Беше му все едно, нямаше за къде да бърза, имаше цялото време на света, все пак бе дух. Не се интересуваше особено, от това какво става или кога ще си тръгне, живееше сам, семейството му и той самия отдавна бяха мъртви. За разлика от него обаче, семейството му бе получило шанса да премине в отвъдното*

Супер. Ще те изпратя. * Каза го много категорично без дори да се замисля дали ти искаше или не. Погледна те и тръгна към изхода. Знаеше , че сигурно трябва да те изчака да си събереш нещата и да заключиш , за това просто се подпря на вратата и се загледа в една от картините на стената. Не можеше да я разбере , но му бе интересно да я наблюдава. Нарисувания на нея кораб, който гори , явно значеше нещо. Но Джимин , не знаеше какво точно бе то. Нямаше си никаква представа. Просто изглеждаше хубаво и сякаш с дълбок смисъл. Щеше да те попита за тази картина след като се върнеш при него.*

*Кук щеше да възрази, но нямаше никакво настроение да спори със смъртен като теб, ти просто щеше да се заинатиш повече. Взе ключовете и портфейла си. Облече якето си и се пооправи. Върне се при теб и те погледна студено, в очакване да излезеш от кафенето и да заключи. Не каза абсолютно нищо.*

*Излезе спокойно , отново чакайки те .След като заключи те погледна и изчака да тръгнеш нанякъде , за да те последва , защото бе очевидно , че не знае къде живееш. * От къде е тази картина която беше вътре? На кого принадлежи? Беше доста хубава , имам подобна. Само дето моя кораб не гори. *Засмя се съвсем леко и продължаваше да те гледа , ходейки бавно до теб , чакайки отговора си. Според него имаше хубав глас ,макар и да те чу да говориш само веднъж или два пъти. *

*Кук не беше разговорлив и изобщо не му се говореше по тази тема, не му пукаше за картината.* Странно е че имаш същата картина, всъщност тази е моя, аз я оставих там, беше много празно, реших че ще стои добре. Колкото до това на кой е, не знам, предава се в семейството ми от доста поколения.

Нямам същата, казах подобна. В моята има доста различия, сякаш е по-весела. * Възрази веднага , а последното го подшушна като шега , на която знаеше , че няма да се засмееш. Е , то не трябваше и да бъде смешно , но все пак трябваше да прозвучи шеговито. * Далеч ли живееш? Сам ли? *Обожаваше да задава въпроси. Нямаше много приятели и това , че ти бе така... потаен, сякаш го подтикваше да разбере още за теб. Нещо го караше да иска да знае още и още. Все повече. Да узнае всичко за теб и за нещата около теб. Сякаш бе нещо... различно. Потайността ти и ниското ниво на разговорливост.. донякъде му харесваше. Харесваше тишината , а противоположно на това обичаше и да дърдори. При него всичко бе в противоположности.*

За бога Джимин.....да сам живея, не, не е далеч и стига въпроси. Обичам тишината и мразя да говоря. *Изръмжа и те погледна леко издразнено, обикновено лицето му бе безизразно, а сега се четеше че всъщност е издразнен. Не понасяше разговорливите хора, макар преди да умре и той да бе такъв. Но от тогава минаха 30 години бродене из човешкия свят, много неща се промениха, Кук се промени. Не се смееше, не общуваше, не обичаше да слуша и да се подчинява, мразеше и близостта. Всъщност...ненавиждаше доста неща, особено хората, заради това, че те са живи, могат да чувстват, а той е приклещен между този свят и отвъдния*

Но..*Свъси веждите си и те погледна малко по-сериозно. Винаги ставаше така, когато започнеше да говори. Винаги прекаляваше. И за това се бе дистанцирал, не говореше, ако не се отпусне. А никой не можеше да го накара да се отпусне, че да се разбъбри, но незнайно защо ти точно това правеше. Ако можеше да зададе още сто въпроса в следващата секунда с удоволствие би го направил и даже нямаше да са му достатъчно. * Защо не обичаш да говориш? Работиш в кафене, предполага се , че говоренето е ОГРОМНА част от ежедневието ти. *Изръси поредния въпрос,прехапвайки устна. Наистина трябваше да се спре, защото забеляза странното ти изражение. Което не бе чак толкова променено от обикновеното студено с което го гледаш, но имаше разлика. Изглеждаше сякаш искаш да зашиеш устата му.* Изглеждаш ми много млад, наистина ли живееш сам? Не ми се вярва.

Защо пък трябва да обичам? Има всякакви хора, не всички могат да изтрелват по сто въпроса в минута като теб. Някои хора не обичат да говорят много, не ме карай и аз да го правя, предпочитам мълчанието. Понякога то е доста по-добро. *В момента ако имаше възможност определено би зашил устата ти, как така ти не млъкваше? Дори не го познаваше и въпреки това ти говореше така сякаш сте първи приятели и въпросите се изтрелаваха един след друг. Кук изглеждаше на не повече от 19, макар че истинската му възраст бе доста повече, той бе приклещен в това тяло на младото си "аз" преди години. Инцидента в който изгуби живота си все още го преследваше като тъмна сянка.* Може да съм млад, но съм достатъчно отговорен да живея сам, освен това с кого очакваш да живея? Родителите ми са починали, нямам никого и съм свикнал да живея сам. Не виждам нищо странно или нередно в това. Би ли спрял да задаваш въпроси така сякаш аз съм на кръстосан разпит? Дори не се познаваме толкова добре, не мисля че е нужно да знаеш повече за мен. *Буквално Кук броеше минутите преди да се озове пред дома си и да се отърве от теб, твоите непрестанни въпроси го изнервяха, колкото и спокоен да беше, имаше си и лимит. А когато това станеше лесно избухваше, макар че бе като лятна буря и траеше секунди, все пак Кук бе лишен от емоции и не таеше никакви позитивни или негативни чувства в себе си. Но не искаше да се привързва, защото това значеше само болка, рано или късно човек умира, а той бе приклещен между живота и смъртта. Бе...просто бледа сянка, която съществуваше, но не живееше.

А защо да не обичаш? Прав си, има хора,като теб, които не обичат да говорят. Но дори те полагат усилия да са по - общителни и да създадат приятелства. *Въздъхна леко, като прибра ръцете в джобовете на тесните си дънки. Поогледа се и всъщност мислеше каква друга тема да завърже,докато трябваше чисто и просто да млъкне. Но не можеше. Сякаш нещо му забраняваше. Сякаш самият ти, всъщност му казваше "Продължавай, говори ми, накарай ме да се разкрия, опознай ме" , а не му казваше да млъкнеш както бе в действителност. Усещаше го ,но се чудеше дали всъщност не бърка чувството с някое друго подобно.* Не знам, предположих, че може да си имаш съквартирант или приятелка. Някого с когото да живееш, да си сам е опасно. Мен лично са се опитвали да ме оберат няколко пъти! Винаги трябва да си внимателен!*Докато вървеше спокойно осъзна, че минавате през неговият квартал. Възможно ли бе да живееш близо до него и да не те е отразил до сега? Да, май бе напълно възможно. Погледна те учудено и полуусмивка се настани на лицето му. * Тук някъде ли живееш?

Е аз не съм от тези хора. Не са ми нужни приятелства, добре съм и без да завързвам такива приятелства. Нима е толкова трудно за вярване? Освен това в работата ми, просто взимам поръчките. Не съм длъжен да съм прекалено разговорлив, а просто да си върша работата. Познавам собственика и работя от дълго време за него. *Кук никога не се притесняваше че ще го оберат. Никой не можеше да му направи нищо, все пак бе дух, а и имаше способности, които граничеха с нормалното, като телекинеза. Човек би се учудил ако го види как си приготвя закуска сутрин, бе доста чудновата картинка. Това както и левитацията, обсебването на чужди тела, бяха неща които той все пак използваше рядко. Но при нужда, не би се поколебал, нямаше никакви притеснения дали някой ще го обере, най-чудното бе...че живееше толкова близо до теб, но нито веднъж не сте се срещнали или дори поздравили. Кук живееше в тази къща едва от 4 години, постоянно се местеше на ново място, защото той не остаряваше, а си оставаше същия. Дълбоко в себе си пазеше тайната за това какво е всъщност. Не можеше да рискува някой да разбере, а процесът местене не бе труден, тъй като нямаше много мебели в дома му, само най-нужното* Да, живея наблизо, защо? *Кук нямаше представа че ти живееше наблизо и че всъщност щеше да те срещна не само в офиса, когато доставяше кафе на останалите, а за теб топъл шоколад. Единствения топъл шоколад, странно колко ти го обичаше и колко разговорлив беше, сякаш каквото и да кажеше Кук, ти искаше да го накараш да се усмихне и да говори свободно*

*Джимин живееше в този квартал от както се помни. Фирмата му беше близо, беше му удобно да живее тук. Беше свикнал с квартала и хората, въпреки , че точно в неговият блок ставаха най-често кражби. Това беше минус, но беше само един в сравнение с множеството от плюсове. * Аз също живея в този квартал. Не разбирам защо не съм те виждал до сега, може даже да сме съседи. *Обърна главата си към теб и се усмихваше съвсем леко, искаше да изглежда сякаш не му пука особено точно за това,но вътрешно умираше от щастие , че живее близо до теб, а дори не знаеше защо изобщо. Вдигна ръката си и посочи с пръст сградата отсреща, макар че знаеше колко е невъзпитано да се сочи така.
До самата сграда имаше от едната страна къщи, а от другата по-големи жилищни блокове. * Там живея. Точно по средата, странна композиция за сграда, нали? Изглежда като по-голяма къща, а вътре има няколко големи апартамента сякаш си в блок. Хареса ми още когато се нанесох и до ден днешен ми харесва..донякъде. Ами ти къде живееш? *Любопитството му бе по-голямо от колкото самият той бе очаквал, че някога може да бъде. Искаше му се даже да дойде и да разгледа дома ти от-до. Да определи и разбере смисъла на всяко нещо. Защо мебелите са подредени така, защо има или защо няма неща закачени по стените. Искаше да разбере всеки отговор на всеки възможен въпрос, който можеше да съчини главата му. А щом ставаше дума за въпроси със сигурност все щеше да има поне още един,всеки път.* Също така още не си ми казал твоята "тайна съставка" за топлия шоколад. Искам да се науча да го правя така, за да не ти досаждам постоянно. Защото вкуса е уникален, но едва ли ще мога да си направя същия. А това означава, че ще искам да ми правиш топъл шоколад 24/7. *Облиза устните си за пореден път, както правеше винаги, щом се замислеше за шоколада.*

*Кук погледна към сградата, която ти сочеше. Как бе възможно да живее близо до толкова разговорлив, весел и непрестанно бълващ въпроси човек? Да те покани в къщи би било последното нещо, което ще мине през ума му. Главно защото буквално от както се бе пренесъл тук преди 4 години, никой не бе влизал в дома му. Дори ти да предявиш желание да го изпратиш и да влезеш, нямаше кой знае какво да видиш. Имаше само най-нужното, стените бяха боядисани в бяло и всичко в дома му изглеждаше сякаш всъщност никой не живее, не само че имаше малко мебели, но и беше прекалено чисто и подредено като се има впредвид че там живее момче външно на 19 години.* Живея малко по-надолу по улицата, е...беше ми приятно. И няма как да ти правя този шоколад 24/7. Няма специална съставка, казах ти, просто го приготвям по този начин, никой до сега не е казал че е специален. *Кук беше готов да си тръгне, надявайки се ти да тръгнеш към дома си. Нямаше какво да анализираш, защото домът му беше меко казано странен и някак празен, имаше няколко снимки на него и семейството му, той прекарваше доста от времето си в къщи, вместо да е навън с приятели, не се смееше, не общуваше. Не искаше да завързва никакви контакти. Беше крайно анти-социален за останалите, но сякаш караше теб, да искаш да го промениш и да покажеш че има и друга страна, страна, която ти искаше да откриеш*

Знаех си! * Каза ужасно въодушевено и буквално се усмихваше като първия идиот, което леко го притесни. Погледна за миг към земята, докато овладее емоцията си и успее да накара устните си да придобият спокоен вид. Сам не знаеше защо по дяволите се радва толкова много,но със сигурност искаше да разбере.Радваше го фактът, че живееш близо и може да си измисля дори абсурдни оправдания да те посещава. * Казах, че ще те изпратя до вас, нека продължим. * Беше есен и листата тъкмо падаха. Джимин обожаваше това време от годината. Беше толкова красиво, а и не бе нито прекалено топло, нито прекалено студено. Просто - идеално.
Поради падащите листа едно се бе спряло на рамото ти. С ръката ,с която до сега сочеше сграда докосна рамото ти и го премахна, но тя остана там. Усещаше , че докосва тялото ти, но сякаш бе много по-различно. Не искаше да те пусне, сякаш не знаеше как. Ръката му буквално залепна за това място, а той го хвана по-здраво и погледна право в очите ти. Изглеждаха толкова празни ,но същевременно пълни с тъга. Сякаш го молеха за помощ. Не разбираше защо това му се случва, защо изобщо ставаше, но нямаше да се откаже. Не можеше. Щеше да ти досажда до края на живота ти. Или до края на неговия. *

Успокой се. Какво толкова като живея наблизо? *Това което Кук видя пред себе си бе един весел, ухилен идиот. Имаше едно нещо обаче, което бе истина. Вътрешно Кук плачеше, викаше, искаше помощ и да стане отново такъв какъвто беше, но молбите му никога не биваха чути. В очите му се четеше толкова болка и тъга, а усмивката му отдавна се бе изпарила от лицето му. Искаше му се отново да живее, отново да чувства и да се усмихва, но това му изглеждаше толкова далечно и непосилно. Не разбираше защо ти го правиш, не се чувстваше неловко или нещо подобно, по-скоро странно, сякаш бе някое момиче, което ти не смееше да оставиш докато не го видиш да влиза в дома си. Не те разбираше, но продължи напред, докато не усети ръката ти на рамото си и това не го накара да застине на място. Кук не каза абсолютно нищо, но усети как го хвана още по-здраво и го погледна в очите. Чувстваше се доста странно в момента, когато ти не го пускаше, а Джонгкук си беше такъв, не говореше много освен ако не се налага и за това настана неловка тишина. Студеното безизразно лице на Кук не се промени, но сякаш ти виждаше през него и осъзнаваше, че нещо не е наред*

*Вглеждайки се в тези очи сякаш потъна дълбоко в душата ти. Почувства болка. Сякаш тя превзе цялото му тяло и Джимин не можеше да помръдне. И същевременно, сам не искаше да го направи. Премигна леко, което го накара да се осъзнае, но не достатъчно. Наведе се леко , приближавайки лицето си до твоето. Не знаеше какво върши, сякаш нещо контролираше тялото му. Застана на милиметър от устните ти, като сведе поглед към тях и без да се поколебае те целуна.
Сериозно си бе мислил,че целият му ден ще е с главата надолу. Всичко се обърка, сякаш живота му в този ден се преобърна. Та той не бе такъв. Целуваше напълно непознат. Всъщност, не му се случваше за първи път. Бе целувал непознати. Но бяха момичета и бяха такива, с които се забиваше за по една нощ. Спомни си как в онези целувки нямаше никакви чувства, но сега.. в тази..усещаше ужасно много неща. Грижа, болка, състрадание, надежда.. Не можеше да се откъсне, а трябваше. Вгледа се в учуденото ти лице и това му повлия,карайки го да се дръпне и да мине с ръка през устните си сякаш избърсвайки вкуса на твоите. Трябваше да каже нещо, но за първи път бе останал без думи. Изобщо нямаше глас да проговори. Чувстваше се сякаш бе крещял до сега и гласа му се бе увредил. * Извинявай, не знам какво ми стана. Забрави за това. * Мина неловко с ръка по врата си, а след това се обърна и продължи да върви напред, правейки се, че нищо не е станало. Но всъщност сигурно нямаше да може да спи, само заради тази целувка, която погледнато отстрани траеше няколко секунди. Обаче на Джимин му се стори като цяла вечност. *

*Кук нямаше идея как изобщо позволи подобно нещо да се случи. Той не беше от типа хора, които допускаха лесно някого до себе си и определено не му се случваше често да го целува непознат. Всъщност до сега не му се беше случвало изобщо. Все пак той дори не бе човек, крайно се бе дистанцирал от останалите, но не знаеше защо не успяваше да се откъсне от теб. Защо ти не го оставяше въпреки начина по който той се държеше? Целувката просто го изкара извън контрол, естествено не го показа, защото макар леко шокирано, лицето му си бе все така същото. Щом ти се отдръпна, Кук бавно повдигна ръката си и я прокара през устните си, все още опитвайки се да осъзнае какво точно се случи. В целувката имаше толкова много чувства, нещо което за Кук бе отдавна изгубено, искаше му се и той да бе като остналате, само с една целувка сърцето му да бие лудо, но той не бе като другите. Бе различен и точно това го мъчеше, нямаше никаква идея, че скоро нещата ще се променят и че точно ти ще бъдеш този, който ще му покаже че не всичко е изгубено. Замълча си, за разлика от теб, Кук нямаше никакъв опит нито във връзките, нито в любовта...все пак загина в онзи инцидент старото му аз, само на 19. Това можеше да се каже че бе първата му целувка, нещо друго за което си замълча* Ам...д-да.....да вървим.*За първи път Кук заегна и му идеше сам да си удари шамар, какво изобщо му ставаше? Не може просто ей така да дава да го целуват. Тези няколко секунди, скоро нямаше да го оставят намира, когато най-сетне стигна до дома си те погледна отново. Очите му бяха толкова красиви и в същото време пропити с болка и тъга.*

*Остана леко изненадат от това , че заекна, но този път наистина си премълча и продължи да върви. Гледаше да върви колкото се може по-бавно, за да има повече време с теб, но знаеше, че така или иначе все някога трябваше да се прибереш. Въздъхна тихо и отново прибра ръцете си в джобовете, щом стигнахте мястото,където ти живееше. Огледа къщата и си помисли, че на външен вид изглежда добре. Не беше мрачна и не бе болнично бяла. Също така не бе някой потискащ цвят. Беше..нормална. Сви устните си леко и това , което искаше най-много в момента беше да разгледа и от вътре. Дали и вътре бе такова? Джимин те мислеше за по-мрачен, щеше да остане приятно изненадан, ако вътре всичко беше цветно. Не си го представяше такова, но щеше да се радва, ако бъде. * Още не съм ти измислил как да те наричам, съкратения вариант. Хм..*зачуди се леко, а след това прехапа устната си и отново те погледна. * Куки? Звучи като бисквитка, а аз обичам бисквитки. Знаеш ли с какво се комбинират добре? Топъл шоколад! Като стана на въпрос.. може ли да ми направиш един сега, ако имаш необходимите неща в дома си? Допи ми се, но кафенето вече затвори, а не ми се чака чак до утре сутрин..или обед, ако се успя, както правя почти всеки ден.