Родени убийци

#Сутрин, рано към 4:46. Полицейски форд, микробус тип ,,Калинка'' от 50-те, собственост на Планинската спасителна служба с още няколко лади с журналисти, бяха спрели на метри от страховитата пропаст извън града Сеул, на километри. Пропаста бе дълбока, причинена от мен и още няколко момчета. Стоях в най-горният край, а до мен бе ти, Мин. Наблюдавахме заедно, от къде можем да се измъкнем от скапаните чентета. Естествено един по нисшите от нас се покатари по скола на пропаста, а след този склон бе на надолнище. Момчето ни извика. Аз бързо побутнах теб по рамото, за да тръгнем заедно, но не говорехме, пазим тишина, за да не ни чуят или усетят. Тръгнах веднага, след като ми обърна внимание. Изкатерих се по склона, а след това на бегом с останали на надолнището, се запътихме към гъстата гора, за да успеем да се измъкнем, понеже щеше да е огромен проблем ако ни хванеха. Затичах се, но щом се обърнах глава, за да видя къде си, те видях изостанал. Издразних се и малко или много ти се вбесих. Забавих темпото си и те издърпах здраво, помагайки ти да се пребориш и да си малко по-бърз. Не след дълго стигнахме гората, но вече бе късно да не узнаят ченгетата за нас, понеже ни забелязаха и бяха по петите ни заедно с немските овчарки.#

//Наблюдавам заедно с теб, Хансол начин да се измъкнем от ченгетата. Пропастта наистина се е получила добре. Независимо от ситуацията в която се намираме се усмихвам на творението създадено от нас и още няколко момчета, оглеждайки се. Изведнъж усетих, че ме побутваш по рамото и се обръщам веднага към теб, поглеждайки те учудено за момент, докато се усетя за какво ми намекваш. Тръгвам след теб, стараейки се да не вдигам много шум, за да не ни чуят. Изкатервам се след теб по склона, но както се катерех се появи проблем. Склона бе прекалено стръмен и ми е трудно да се катеря бързо. Старая се да не изоставам, но без успех. Вдигам глава към теб да видя къде си и ти ми подаваш ръка. Поех ръката ти и благодарение на твоята помощ успях да се изкача нагоре. Започваме да тичаме към гората и за жалост чувам лаят на немските овчарки. Вече съм изморен и не мога да бягам бързо. Надявам се, скоро да намериш скривалище да си починем и да се отървем от ченгетата и кучетата им./

# Сещо се надявам бързо да откия подходящо място, къде да се скрием. Тичахме заедно всички. Аз бях свикнал на напрежението с дробоввете си и трудното тишане от бягането, не се изморявах толкова лесно, за това те държа и ти помагам колко мога, защото да загубим наш член е нещо много лошо за нес. Търчим. С всички сили. Ето че гъстата гора ни помогна. Спрях се за секунди, само колкото да огледам терена и се уверих, че ще е безопасно. Вече трудно можеха да ни подушат кучетата. Ние сме толкова мръсни в момента, че човешкия ни полъх едва бе доловим от животно. Дадох ви знак, пуснах те веднага и започнах да се катеря по едно дърво. Щяхме всички да се съберем, понеже клоните бяха пълни с едри листа, нагъсто, и дебелите клони ще ни скрият, дървото беше огромно, такива бяха почти всички дървета, големи, високи и с гъста корона. Изкачих се първи, започнах да подавам ръка на останали трима души и на теб, за да ви помогна и вие да се качите. Те се качиха ведага след теб. Чувах лайовете които наближаваха. Протягам ръка към теб и те издървам към себе си. Така се качваме по-нагоре, към дебелите клонове. Седнах на един от горните, останалите се настаниха около мен. Изобщо не можеха да ни видят от така наистина гъстите листа и клони, дори зеленината се опираше по тялото ми и лицето ми, поправях си лек път с ръце, за да мога да гледам наоколо. #

//Държа се здраво за теб и гледам да бягам с твоето темпо. Дишам едва, едва от бягането, но успявам да съм с твоето темпо. Търчим всички заедно през гъстата гора, докато не стигаме едно място на което спираш. Разбира се и аз спрях и започнах да разглеждам мястото, отделяйки се от теб. Дърветата наоколо са гъсти и здрави дебели клони. Забелязах, че тръгваш към едно от дебелите дървета и тръгнах веднага след теб. Аз вървях доста по-бавно от останалите, защото съм най-изморен. Тъкмо стигнах когато помогна и на последния член от групата да се качи на дървото. Доближих се още повече към дървото и с последни сили започвам да се катеря нагоре. Вдигам глава нагоре и виждам, че ми подаваш ръка. Не се замислих и веднага протегнах нагоре моята и хванах твоята. Благодарение на твоята помощ се качих по бързо на дървото. Изчаках другите да се покатерят малко и после аз тръгнах. Седнах до клона до теб и се опитвам да дишам равномерно през носа, за да не се чува дълбокото ми дишане през устата. Наместих се добре на дървото, разбира се, скривайки се добре в едрите листа. Лайовете на кучетата се усилват все повече и повече, но не се притеснява, защото знае, че ти си най-добрият и няма да ги намерят, но за всеки случай те гледа в очакване на изненадваща реакция./

*Когато вече и последният член от групичката ни се бе скрил добре си отдъхнах. Но честно да си призная, не вярвам, че ще ни хванат. Никога не можеха. Лесно им се изплъзвахме. А и сме най-добрият екип заедно. Не се замислих изобщо над това, дали ще ни докопат, просто си знам, че ще успеем. Потупах те леко по гърба, за да си поемаш по-лесно дъх. Всички бяхме много близки, както в група, така и интимно, какво ли не правехме. Но в момента сме средоточени в това да се измъкнем на свобода. Кучетата вече са под нас. Аз се потях, още бе тъмно на вън, но изгряващото слънце ще се покаже в секи момент. Чук как лая ни подмина. Те дори не усетиха, че сме над тях. Това е много добре. Отново си отдъхнах и погледнах към останалите. Знаехме си начин как да комуникираме с жестове в сякакви момента. Направих им знак, че ще сляза да проведя дали са отминали. Имате ми пълно доверие. Изправям се на клона и те заобикалям, като бавно и безсшумно се спускам надолу, оглеждайки терена, наистина няма никой. Вече ни бяха отминали, губеха се навътре в гъстата гора. Дадох ви знак - да слезете, оттук нататък беше лесно, само трябваше да стигнем до брега и да се качим на лодката, за да отидем в другия край, на един нелеп малък остров, където беше барлогата ни.*

//Това, че ме потупа по гърба ми помогна по-бързо да си уравновеся дишането. Усещах как умората и съня се усилват в мен. Едва си държах очите отворени. Постоянно сме бягали даже и повече, но винаги аз съм най-слабия в отбора и първи се изморявах при бягането. Чувах кучешкия лай, но не му обръщах особено голямо внимание. В момента се опитвах да стоя буден. Не разбрах кога лая е спрял, се едно одеве е ми се е причувало. Затварям бавно очите си и после бавно ги отварям. Съсредоточавам погледа си към теб колкото мога и виждам жеста който правиш, разчетох го и кимнах с глава. Не знаех дали си успял да видиш това в тъмното, но няма значение. Следях те с полузаспал поглед как се изправяш, как ме заобикаляш и как слизаш долу. Вдигам си главата нагоре и се опитвам да не заспя, докато оглеждаш наоколо. Забелязах че започва да става светло и по-светло. Свеждам глава и започнах да те търся къде си. Огледах се тихо и добре от всички страни и накрая те видях. Отново ни правиш знак и ние те послушахме. Изчаках всички да слязат от дебелото дърво и след това аз. Като стъпих на земята се затичах безшумно към теб. Въпреки че ми се спеше много имах сили да издържа още поне до лодката. Нямах търпение да се приберем в барлогата ни и да си легна на леглото. Всички тръгнахме към брега през гъстата гора, следейки теб и разбира се, аз бях най-близо до теб.//

*Буквално нямам търпение да се приберем. Вярно...Утре на училище, като всеки ден. Играем роля. Утре през учебното време ще сме ''нормални'', след това сме ''свободни''. Така да се изразя.
Тичам с всички сили. Вярно, ченгетата са далеч от нас, но все пак трябва да сме бързи и предвидими. Брега беше близо. Вече усещам дори пясъка в обувките си, едно мое непоносимо чувство. Ето че вече сме близо до лодката. Понеже бях най-близко - вече съм до нея. Поставям ръката си на върха на едната стена на лодката и отпускам тежестта си на нея, като се повдигнам на една ръка и с крака прескачам дървената плоскост, влизайки в лодката. Бързо сядам най-отзад, вече готов да запаля двигателя. Когато и вие се качихте вече след мен, аз дърпам лоста и така запалвам двигателя, а лодката потегли напред в далечината. Още малко и ще сме си вкъщи. Просто нямам търпение... Така съм огладнял. Вече свободно можехме да си общуваме, за това аз давам първи знак, за безопасност.* Вече няма как да ни усетят или чуят! Измъкнахме им се за пореден път! Глъпави ченгета, гнийте! *естествено рогнята ми никога не бе в излишък, нещо напълно типично за мен, но всъщност не само аз съм такъв, ами почти всички сме израстнали заобиколени от такива думи - дори и по-лоши. Ето това е причината, ние да разсъждаваме по един много по-различен начин от останалите, келеши.*