Demons and Psychos (Kaisoo)

Герои: Кай и Д.О
Сюжет: (По идеята на фик)
Д.О е на 19 и е затворен в психиатрична клиника от дванайсет годишна възраст. Нека да кажем че изразът "Пращаме те при баба и дядо за лятото" не означава точно това, което си мислите, особено когато лято означава завинаги. Кюнгсу не бе направил нещо особено, по-скоро беше заради начина по който се държи. Въпреки че убиването на няколко човека може и да е било крайност до някаква степен. Терминът "Психопат" е приемлив за него до някаква степен, но "Гений" ето това е точния термин. Всички се ужасяват от него. По думите им, той е безнадежден случай. Белегът на врата му, му дава прякора "Дявола". Причината всъщност е че символа на врата му е всъщност знакът на дявола. Хората често си мислят че е татуировка или кожата му е била обгорена, просто не могат да приемат факта че белегът се е появил на врата на тригодишния Кюнг Су когато един ден излязъл в градината. Кюнг Су е бягал много пъти от психиатричната клиника, но какво ще стане когато успее да избяга и се сблъска с мъж, който не знае че е познавал още преди 16 години.
"Кой си ти?"
"Аз съм най-лошия ти кошмар, най-добрия ти приятел. Аз съм дявола"
(Който желае нека пише и ще се уточним за сюжета ^^)

*Кюнг Су лежеше в празната, затворена стая, както всеки ден, на едно легло.Четирите бели стени се бяха превърнали в негов дом, но и в негов затвор. Защо ли? Може би защото беше затворен там от дванадесет годишна възраст и отдавна бе забравил какво е да имаш приятели, да се смееш и да се забавляваш. Единственото нещо, което го караше да не се чувства сам, беше Луцифер. Присъствие, което усещаше, но не можеше да види. Глас в ума му, който чуваше и който го утешаваше. Усещаше присъствието ти и това беше единственото нещо, което го караше да осъзнае, че не е сам, за всички други той беше психо или дявол. Вярно беше убил трима души, но нима това бе толкова грешно? Тогава нямаше избор.*

* През цялото време, докато лежеше в онази празна стая, той беше постоянно с теб, шепнейки в ухото ти, успокоявайки те. Макар и винаги да беше сам, Луцифер беше непрекъснато с теб, макар и само духом, без тяло или способност да те докосне. Не понасяше онези бели, празни стени, които не те пускаха на свобода. Ето това му беше най- омразното нещо- неспособността да бъдеш такъв, какъвто си поискаш. Може би заради това ти помагаше. Ти беше неговият избраник. Щеше да бъде винаги с теб, докато не избягаш от това ужасно място. Колкото и време да отнеме- Луцифер щеше да бъде винаги с теб...*

*Д.О се успокояваше от гласа ти, усещаше как постепенно се унася, този глас беше причината да не се отчая, да не позволи на тези стени да го смажат. Всеки го мислеше за луд, за психопат, дори собствените му родители, които го пратиха в тази психиатрична клиника, нямаше никого на когото да се довери, никой освен теб не го разбираше. Щом затвори очи, се успокои, но в сънищата си се озова на непознато и мрачно място, осветявано само от няколко факли. Беше огромна зала в която имаше два трона, единия естествено беше доста по-внушителен. На върха на трона имаше лавров венец направен от рози и черни тръни. Зад троновете имаше картина, на която на същия трон седеше млад и красив мъж, с кафява леко рошава коса и красиви очи, погледна на другия трон и разпозна себе си, прехапал устни, преплел пръстите си с тези на другия мъж. Изобщо не разбираше картината нито какво беше това място.*

* Луцифер обожаваше тази част- съня. Точно тогава можеш да бъдеш свободен, да си представиш или изживееш всичко, което не можеш попринцип, но точно тогава си и най- беззащитен. Той изчакваше да заспиш. Обикновено не го прави, но този път се намеси в съня ти. Отдавна бе решил да ти покаже бъдещето. Така и направи. Ти беше прав- Единият мъж беше ти, но нямаше намерение да ти показва, кой е другият, поне не и сега. Щеше да изчака да избягаш от това проклето място. Знаеше и че скоро ще го направиш. И ти не издържаше да стоиш между тези четири стени. Вярваше, че ще го послушаш. Беше прекалено дълго с теб, за да го разбере. Просто щеше да чака.*

*Д. О винаги сънуваше. В сънищата си бе свободен,  а не приклещен зад тези четири бели стени. Усещаше присъствието ти,  но не можеше да те види или докосне. Прехапа долната си устна,  взирайки се в картината. * Луцифер... кой е той?  Защо съм на трон?   *Имаше толкова много въпроси на които обаче ти не искаше да отговориш точно сега. Д. О беше бягал няколно пъти от психиатричната клиника, но все го хващаха. Мислеха че Кюнг Су е откачен,  но той те чуваше,  общуваше с теб.. и се бе влюбил в разбирането ити,  гласът ти и това как го утешаваш,  този твой дълбок и дрезгав глас,  подкосяваше краката му. Чудеше се кой ли е този мъж на портрета и защо е хванал ръката му. Беше объркан от съня,  в който ти се намеси,  показвайки му тези неща*

* Луцифер харесваше това любопитство, въпреки че си беше нормално да го питаш. Не искаше да ти казва нищо, преди да си готов и напълно свободен. Тогава щеше да ти помогне. Каза много, тихо, колкото да го чуеш.* Ще разбереш съвсем скоро... За сега ще ти покажа само това. * Нямаше намерение да крие от теб дълго, но не можеше и да ти каже толкова скоро. Първо трябваше да те подготви за това. Луцифер знаеше, че те мислят за откачен, но някак си се радваше, че ти продължаваш да го слушаш и не се боиш от него. Не се боиш да бъдеш себе си. Щеше да бъде до теб и да те успокоява, докато събереш сили да направиш, това което винаги си искал- да избягаш. Вярно е, че си го правил няколко пъти, но с нетърпение очакваше денят, в който щеше да е завинаги и никой нямаше да те преследва, като куче за да те върне отново на това място.*

*Кюнг Су винаги беше ограничен, затворен и третиран като напълно побъркан, но той знаеше че не е такъв, знаеше че никой освен теб, не го приема такъв какъвто е. Още от малък нямаше приятели, всички го мислеха за изчадие, а знакът на дявола, на вратът му, който ти му беше оставил, никак не му помагаше да се впише. Никога не бе имал нормално детство, а след като в изблик на ярост уби един от най-добрите си приятели в училище, хората започнаха да се боят от него. Постепенно Кюнг Су се затвори в себе си и единственият човек с който разговаряше бе ти, усещаше че времето, когато ще избяга, беше близо, искаше свобода, да бъде приеман като другите. Макар че той не знаеше че не е като другите, в него се криеше неподозирана сила, за която само ти знаеше.*